Тофу
Петък 22 май
Тофу (даъ-фу – на китайски, то-фу - на японски) е соево сирене.
Традиционно тофу се прави от сушени соеви зърна, накиснати във вода. След това те се намачкват и се варят. Сместа се разделя на твърда маса (окара - на японски) и соево „мляко“. Към соевото мляко се добавят солни коагуланти като калциев и магнезиев хлорид и сулфати, за да разделят изварата и суроватката. В някои случаи, могат да бъдат използвани за процеса киселинни коагуланти, като лимонова киселина. Соевото мляко се излива във форми, за да може суроватката, богата на въглехидрати, да се оттече. В резултат на това, в калъпите се получава мека маса, която се реже на квадрати и се съхранява във вани с вода докато се втвърди. Затова за производството на тофу, освен соята е важна и чистотата на водата. Предварителното й филтриране предпазва насищането на продукта с вредни вещества.
В зависимост от начина на производство, тофуто може да бъде много меко, меко (копринено), твърдо или много твърдо. Друга разновидност е сушеното тофу.
Тофу е добър източник на протеини и съдържа девет от основните аминокиселини. Освен това е добър растителен източник на желязо и калций, както и на минералите магнезий и фосфор. Съдържа още мед, цинк и витамин В1.
Тофуто съдържа изофлавини. Това са така наречените растителни естрогени. Фитоестрогените действат на различни нива в човешкия организъм. Те действат антиоксидантно, антиканцерогенно и стимулират имунната система. Тофуто влияе добре на хора със стомашно-чревни проблеми, като балансира млечно-киселата микрофлора. Заради ниското съдържание на мазнини то е подходящо за диети.
Окарата и соевата суроватка – страничните продукти от производството на тофу също се консумират. А коричката, която се образува на повърхността на соевото мляко, докато то престоява, се отделя и се суши върху листове, за да се използва в различни вегетариански ястия. При производството на тофу, към него могат да бъдат добавени овкусители като джинджифил, лук или подправки.
Подобно на много соеви продукти, сиренето тофу произлиза от Китай. Според легенда то е открито случайно преди 2000 години от китайски готвач, пресякъл без да иска соево мляко, добавяйки морски водорасли нигари. През XVIII-ти век тофу навлиза в Япония под името „окабе“. А през 60-те години на миналия век, интересът към здравословното хранене донася тофуто и в Западна Европа.
Тофуто има съвсем лека миризма и почти неутрален вкус, затова то може да се използва както за солени, така и за сладки ястия. То може да бъде приготвено по различни начини – на пара, запечено на грил-тиган, пържено в маслена баня, задушено, може и да се маринова.
Текстурата на тофу също може да бъде различна в зависимост от използваните кулинарни методи – от мека и кремообразна, до хрупкава.
Тофу може да се прави не само от соеви продукти, но и от бадеми и черен боб, например.
В Китай по-популярно е ферментиралото тофу. Китайското тофу обикновено има малко по-стегната текстура и по-изразен вкус от консумираното в Япония.